Не вярвах, че е възможно...
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
21 декември 2022 година
Преди 300 дни аз за пръв път чух как се взривяват ракети. Нямаше никакво съмнение – това е война. Излязох на балкона, възпламених цигара и дълго гледах далечните пламъци на хоризонта. Прозорците на моя апартамент на 17-ия етаж гледат натам, към границата с Русия, от която ни разделят единствено 40 км. Само 40…
Не е за поверие, само че в първите минути, часове и даже дни аз инатливо преживявах някакъв наивен, малоумен етап на отричане.
– Това не може да бъде!
Не може да бъде, не е допустимо, не… Спомням си, по какъв начин възпламених тогава втора цигара и помислих, че ни плашат, заплашват ни, че това е бутафория, халосни снаряди. Защото това наистина не може да бъде.
Пет часа сутринта. Беше ме боязън да вляза в стаята на щерка ми. Надявах се, че тя спи, а когато се разсъни, всичко към този момент ще е свършено.
– Тя няма да забележи!
Излязох с кучето на открито. Паниката на улицата ме потресе. Във входа и по стълбите тичаха хора с куфари, дамите викаха, децата плачеха. Пътищата бяха задръстени, пред банкоматите се извиваха големи опашки, на бензиностанциите – призрачен сън. Исках да им извикам:
– Да не сте полудели?! Всичко това не е в действителност!
Днес се срамя от себе си – от онази, отпреди 300 дни.
Онази, която още не различаваше залповете от „ Град “ от гърмежите на „ Искандер “.
Онази заран ние с Хектор напълно комплицирано бродехме из парка. Гърмеше. Кучето, като малко кутре, се притискаше към коленете ми. Огромен, застрашителен доберман.
Първото позвъняване беше от мама:
– Анечка, бягайте! Където и да е, само че по-далеч от границите!
Мама плачеше. Мама. Тогава към момента жива.
А аз повтарях: „ Мамче, не се поддавай на суматохата, скоро всичко ще свърши “.
Чак когато дъщерята ми ще се разболее във влажното мазе, когато животните ни от стрес ще отслабнат до неразбираемост, когато над нашите покриви с ужасяващо нарастващ вой ще започнат да летят изтребители, аз най-после ще схвана, че всичко това е в действителност.
На 5 март ще напиша: „ Никога никому, даже на най-омразния си зложелател, няма да пожелая да избира сред детето и родителите си “.
Това е моят личен пъкъл, чистилището, което ще бъде с мен вечно. На земята, на небето, във войната и мира.
В бъдещия филм за тази война безусловно би трябвало да има епизод от елементарен апартамент в спален район на Харкив, където майката и дъщерята вият, заглушавайки сирените на въздушната паника. Едната – на коленете, с пресипнал зов: „ Прости ме! “, другата, прегърбена, с тих стон: „ Оцелей ".
И аз пак не имах вяра. Не имах вяра, че се сбогувам с родителите си вечно.
Още в доста неща след това не можех да допускам. В смисъл – не се съмнявах във обстоятелствата, само че моята същина, моите полезности не ми позволяваха да приема тази чудовищната картина на света. Буча, Ирпин, мариуполският родилен дом, театърът с надпис „ Деца “, жп гарата в Краматорск, комерсиалният център в Кременчуг, Северна Салтовка, из руините на която през днешния ден повеждам на " екскурзии " чуждестранни публицисти.
И невероятното море от жълто-сини флагове на 18-о гробище. Алеята на славата. Океанът. Бездната.
Не мога да мина край него без сълзи, без стенание, без зов.
– Господи, за какво?! За какво е всичко това?! Това не може да бъде. Не мога да допускам в това.
300 дни война. 290 дни разлъка с щерка ми. 120 дни от гибелта на мама. 76 дни от гибелта на баща. 10 дни до новата година.
В среднощ ще си намисля желание. И ще имам вяра, че то ще се сбъдне.
Ще имам вяра.
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
21 декември 2022 година
Преди 300 дни аз за пръв път чух как се взривяват ракети. Нямаше никакво съмнение – това е война. Излязох на балкона, възпламених цигара и дълго гледах далечните пламъци на хоризонта. Прозорците на моя апартамент на 17-ия етаж гледат натам, към границата с Русия, от която ни разделят единствено 40 км. Само 40…
Не е за поверие, само че в първите минути, часове и даже дни аз инатливо преживявах някакъв наивен, малоумен етап на отричане.
– Това не може да бъде!
Не може да бъде, не е допустимо, не… Спомням си, по какъв начин възпламених тогава втора цигара и помислих, че ни плашат, заплашват ни, че това е бутафория, халосни снаряди. Защото това наистина не може да бъде.
Пет часа сутринта. Беше ме боязън да вляза в стаята на щерка ми. Надявах се, че тя спи, а когато се разсъни, всичко към този момент ще е свършено.
– Тя няма да забележи!
Излязох с кучето на открито. Паниката на улицата ме потресе. Във входа и по стълбите тичаха хора с куфари, дамите викаха, децата плачеха. Пътищата бяха задръстени, пред банкоматите се извиваха големи опашки, на бензиностанциите – призрачен сън. Исках да им извикам:
– Да не сте полудели?! Всичко това не е в действителност!
Днес се срамя от себе си – от онази, отпреди 300 дни.
Онази, която още не различаваше залповете от „ Град “ от гърмежите на „ Искандер “.
Онази заран ние с Хектор напълно комплицирано бродехме из парка. Гърмеше. Кучето, като малко кутре, се притискаше към коленете ми. Огромен, застрашителен доберман.
Първото позвъняване беше от мама:
– Анечка, бягайте! Където и да е, само че по-далеч от границите!
Мама плачеше. Мама. Тогава към момента жива.
А аз повтарях: „ Мамче, не се поддавай на суматохата, скоро всичко ще свърши “.
Чак когато дъщерята ми ще се разболее във влажното мазе, когато животните ни от стрес ще отслабнат до неразбираемост, когато над нашите покриви с ужасяващо нарастващ вой ще започнат да летят изтребители, аз най-после ще схвана, че всичко това е в действителност.
На 5 март ще напиша: „ Никога никому, даже на най-омразния си зложелател, няма да пожелая да избира сред детето и родителите си “.
Това е моят личен пъкъл, чистилището, което ще бъде с мен вечно. На земята, на небето, във войната и мира.
В бъдещия филм за тази война безусловно би трябвало да има епизод от елементарен апартамент в спален район на Харкив, където майката и дъщерята вият, заглушавайки сирените на въздушната паника. Едната – на коленете, с пресипнал зов: „ Прости ме! “, другата, прегърбена, с тих стон: „ Оцелей ".
И аз пак не имах вяра. Не имах вяра, че се сбогувам с родителите си вечно.
Още в доста неща след това не можех да допускам. В смисъл – не се съмнявах във обстоятелствата, само че моята същина, моите полезности не ми позволяваха да приема тази чудовищната картина на света. Буча, Ирпин, мариуполският родилен дом, театърът с надпис „ Деца “, жп гарата в Краматорск, комерсиалният център в Кременчуг, Северна Салтовка, из руините на която през днешния ден повеждам на " екскурзии " чуждестранни публицисти.
И невероятното море от жълто-сини флагове на 18-о гробище. Алеята на славата. Океанът. Бездната.
Не мога да мина край него без сълзи, без стенание, без зов.
– Господи, за какво?! За какво е всичко това?! Това не може да бъде. Не мога да допускам в това.
300 дни война. 290 дни разлъка с щерка ми. 120 дни от гибелта на мама. 76 дни от гибелта на баща. 10 дни до новата година.
В среднощ ще си намисля желание. И ще имам вяра, че то ще се сбъдне.
Ще имам вяра.
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ